Далекарлийски руни

Руните, които надживяха руните

Християнството и държавният апарат налагат латинската азбука в Скандинавия, като към края на Средновековието руническото писмо е изтласкано от всички сфери на обществения живот. С изключение само на едно място.

В Даларна – по-точно в района Овансилян и енориите Елвдален, Мура, Вомхус, Орса, Солерьон и Венян – руните просто продължават да живеят. Те преминават през Реформацията, Тридесетгодишната война, Просвещението и индустриалната революция, за да замлъкнат едва в началото на XX век. Последният човек, усвоил ги в жива семейна традиция, умира през 1980 г.

Наричат ги далекарлийски руни, dalrunor или елвдалски руни. Славата на Даларна като последната крепост на германското руническо писмо почива именно върху тях – и тя е напълно заслужена. Но тези четири века не представляват замръзнало консервиране. Писмеността непрекъснато се е променяла, а най-любопитното е онова, в което се е превърнала.

Консервативно писмо за консервативен език

Руните са оцелели тук, защото тук е оцеляло и много друго. Овансилян е бил земеделски, до голяма степен самозадоволяващ се и труднодостъпен район, чиито жители са пазели ревниво местните обичаи – същата сплотеност, съхранила народната носия, е запазила и азбуката.

Запазен е бил и езикът. Елвдалският (övdalsk), на който днес говорят между три и пет хиляди души около Елвдален, е най-консервативното северногерманско наречие. Той пази древната сричкова структура, сложна система от падежни окончания, звучното th (като в английското father) и звука w, изчезнал в книжовния шведски. Най-впечатляващи са носовите гласни, засвидетелствани в староисландския от XIII век и изчезнали навсякъде другаде в Скандинавия; в съвременния елвдалски правопис те се отбелязват с огонек: ą, ę, į, ų.

Наред с този консерватизъм протичат и същински нововъведения. Дългите гласни се разпадат на нови дифтонги: където шведският има is и ute, елвдалският има ais и aute, а където шведският казва solen за слънцето, елвдалският казва sola.

Руните следват точно тези промени. Когато резбарят изписвал миналото причастие като kart, той е записвал това, което хората около него действително изговарят – gart, giärt, – а не онова, което предписва отпечатаната Библия. Това е предимството на писменост, която нито една официална власт не се е опитвала да регламентира.

Стената, която показа края на футарка

През 2014 г. в запазена дървена къща в Елвдален изследователи откриват азбука, изрязана в гредите на стената. Сградата е датирана чрез дендрохронология към 1285 г., но по стилистични белези надписът принадлежи към края на XVI век – къщата е стара, но надписът е значително по-късен.

Решаващ се оказва редът на буквите. Руническите азбуки следват поредицата f, u, þ, a, r, k – именно тази последователност дава името футарк. Тази редица обаче върви по реда a, b, c, d.

Някой е пренаредил руните по модела на латинската азбука – стъпка, която има смисъл единствено ако вече не възприемате руните като самостоятелна графична система, а като заместващ набор от знаци за азбуката, която вече познавате. Далекарлийските руни са се превърнали в буквено съответствие на латиницата.

Доказателство за това е начинът, по който резбарите са запълнили липсите. Латинският език съдържа буквите C, Q и X; руните никога не са имали нужда от тях, защото никоя автентична руническа традиция не е познавала тези знаци. Затова резбарите просто ги измислят – създават нови руни за латински букви, които нямат никакъв рунически първообраз. От този момент нататък писмеността вече не отговаря на староскандинавската фонология, а следва латинската азбука.

Буреус описва писмото през 1599 г.

Първият, който официално документира тази писменост, е Йоханес Буреус (1568–1652) – първият държавен антиквар (riksantikvarie) на Швеция, кралски библиотекар и една от най-необичайните фигури в историята на рунологията. Сериозен теренен изследовател на рунически камъни, той същевременно е розенкройцерски мистик, убеден, че Скандинавия пази остатъците от изначалния божествен праезик, и създател на собствена езотерична система от петнадесет знака – Adalrunor.

През 1599 г., след обиколка из страната за описване на надписи, Буреус публикува гравюра, озаглавена Runakänslanäs läräspan. Под заглавието Nostri secli Dalecarl(is) („Далекарлийците от нашия век“) той подрежда двадесет и четири руни с техните имена по азбучен ред.

Имената ясно показват настъпилата промяна. Част от тях са наследени: is, ar, ur, sol, tir, lagh, birkä, madhär, hagal. Други очевидно са нововъведения. Знаците qua и äcs съществуват единствено защото в латиницата присъстват буквите Q и X. Руната knäsol („пречупено слънце“) е измислена за C по подобие на исландското knésól, използвано за Z.

Сведенията на Буреус са безценни, макар и не напълно надеждни. Част от описаното е негово собствено систематизиране – знаци, заимствани от календарни пръчици (като bälgturs), приспособени за латински букви, които селяните в Даларна всъщност не са изписвали по този начин. През 1611 г. той отива още по-далеч и издава Svenska ABC boken medh runor – първия отпечатан шведски буквар, надявайки се да научи народа да пише с руни вместо с латиница. Опитът се проваля, но оставя любопитна следа: по време на Тридесетгодишната война шведски офицери използват неговите руни за шифроване на военни донесения – първият от двата случая, в които това писмо е превърнато в тайнопис.

Дърво, защото хартията струва пари

Далекарлийски рунически камъни не съществуват. Хартията и пергаментът са били скъпи, а писмото не е имало официален характер, така че хората са пишели върху онова, което гората им е давала безплатно. Оцелели са над триста и петдесет надписа, като повече от девет на всеки десет произхождат единствено от енория Елвдален.

Срещат се върху купи, сватбени кутии, сандъци, кухненски дъски, мерни прътове, мебели и дървени стени на сгради. Те отбелязват собственост, имена, дати и кратки вести. Латинската азбука в това общество е принадлежала на духовенството, бирника и кралската власт; руните са били достояние на обикновения народ (allmoge) и са служели за ежедневни нужди.

Най-старият сигурно датиран образец е дървена купа от село Осен, върху която е отбелязано, че Андерс я е изработил през 1596 г. В Орсблек е запазен хамбар от 1635 г. с имената на двамата мъже, които са го построили, друга купа от Осен от 1692 г. отбелязва гладна година, а в Китан е открит сандък от 1720 г.

Календарните пръчици и селските събрания

Най-сложните предмети с тези руни са римставите (rimstavar) – руническите календарни пръчици. Върху тях са изрязани неделните букви и златните числа, необходими за изчисляване на църковната година и подвижните празници – своеобразен вечен алманах за общество, в което печатни календари не са се продавали.

Около двадесет от тези пръчици носят и нещо друго: известия за селски дела. Върху образец от Осен от XVIII век е записано недвусмислено: plikt fölieir den som int går („глоба чака онзи, който не дойде“). Друга пръчица от Елвдален от 1818 г. съобщава, че довечера на обичайното място ще се проведе общоселско събрание.

Това на практика е било селско табло за обявления. Онзи, който го е изрязал през 1818 г., е очаквал съселяните му да четат руни без затруднение.

Gätrunor: пастирските руни

В Даларна се е практикувало пасищно животновъдство от типа фебуд (fäbod) – сезонно преместване на добитъка в отдалечени горски и планински пасища за лятото. С тази работа са се заемали предимно жени, сами или на малки групи, прекарващи месеци наред далеч от селото.

Те са си оставяли послания. По стволовете на боровете, по крайпътни камъни и по стените на колибите и навесите те са изрязвали кратки надписи, известни като gätrunor (пастирски руни): инициали, година и думата gät (пасеше, пасяла). Така се е знаело кой и кога е бил на това пасище.

Последният автентичен далекарлийски надпис от непрекъснатата традиция е именно такъв. Изрязан е в пастирска колиба край Гривелон в Елвдален. Към този етап писмеността почти се е разпаднала – сред латинските букви са останали само отделни истински руни. Текстът гласи AAD gät 1900: Анна Андерсдотер пасеше добитъка тук през 1900 г.

Две хилядолетия германска руническа писменост завършват с бележка на жена, че е наглеждала кравите.

Как се разпада писмеността

Четирите века се разделят сравнително отчетливо на няколко периода.

Преди около 1580 г. руните все още запазват традиционното си поведение. От този етап са оцелели около тридесет надписа; формите са близки до обичайните средновековни варианти, а правописът е фонематичен, а не азбучен.

От около 1580 до 1650 г. настъпва преходът, засвидетелстван от стената в Елвдален: напасване към латиницата, поява на измислените знаци за C, Q и X и първи следи от влияние на латинските ръкописни букви върху самите рунически форми – руната g се опростява от три щриха на два, наподобявайки курсивното латинско g.

От около 1650 до 1750 г. латинският ръкопис прониква навсякъде. Стволовете на руните a и ä се накланят като при ръкописното латинско a. Руническото i, което поначало е проста вертикална черта, е изместено от малката латинска буква i с точка. Главните букви Y, L, M и Ö започват да се появяват в рунически текстове в напълно открит вид. Същевременно и самият език се променя: към средата на XVII век в Елвдален звукът /h/ изчезва, поради което руната hagal губи предназначението си и започва да се използва за изписване на å – отпадането на един звук премества функцията на цяла буква.

След около 1750 г. от старата система не остава почти нищо. Имената се заменят с инициали. Руните оцеляват само като единични навици в често използвани диалектни думи като den и gät – точно както остарял правопис се запазва в подписа на човек.

През цялото това развитие преминава един специфичен детайл. В средновековното скандинавско писмо допълнителните звуци са се означавали с пунктиране на руните: пунктираното i дава e, пунктираното k дава g, пунктираното t дава d. На други места в Швеция тази точка постепенно се разтяга в напречна чертица през ствола; в западноскандинавските паметници тя се извива в малко кръгче. В Даларна обаче тя прераства в страничен разклонен щрих – и далекарлийската система е единствената, която използва пунктирано късоклонесто a за ä. С удължаването на този страничен щрих буквата постепенно заприличва на å, поради което през следващите два века резбарите постоянно са пренастройвали кой знак какво точно означава.

Отговорът на загадката с Кенсингтънския камък

През 1898 г. шведският заселник и фермер Олоф Йоман намира плоча от граувака в земята си край Кенсингтън, Минесота. Върху нея има дълъг рунически надпис: осем готи от Гьоталанд и двадесет и двама норвежци на изследователска експедиция, десет намерени убити мъже, молитва (AVM, Ave Virgo Maria, избави ни от зло) и годината 1362.

Рунолозите отхвърлят автентичността му почти веднага. В продължение на век те посочват какво точно не е наред, без да могат да обяснят какво всъщност представлява паметникът. Езикът е твърде съвременен. Буквите също са невъзможни: кръстосано l, пунктирано v, буква o с черта през средата, руна p без точки в примките. Нито една руническа редица от XIV век не съдържа такива знаци. Те не са познати от никоя класическа азбука.

През 2003 г. езиковедът Трюгве Шьолд, проучвайки диалектния архив в Умео, ги открива. Документите на Едуард Ларсон (1867–1950), чирак-шивач, израснал близо до Борленге в Даларна, съдържат рунически азбуки, записани през 1883 и 1885 г. Списъкът на Ларсон представлява азбука от двадесет и седем знака за изписване на съвременен шведски език и напълно съвпада с буквите от Кенсингтън – кръстосаното L, характерните Ö и Ü, необичайното G. Той съдържа и пентадични цифри (знаци за броене от скандинавските календарни пръчици) в същия вид, в който е изписана годината 1362 върху камъка.

В архива на Ларсон се открива и трета азбука, която той описва като най-старото тайно писмо в света – писмото на скрижалите на Закона. Това се оказва масонският шифър „прасешка кочина“ (pigpen).

Ето го и историческия контекст: късни далекарлийски руни, пентадични цифри и ложов шифър, циркулирали съвместно сред странстващи занаятчии от XIX век – шивачи, строители, пътуващи учители – в провинциите Даларна, Меделпад и Хелсингланд. Последват и потвърждения. Дървено кобилище от Монста в Елвдален от 1907 г. използва същите знаци. Възпоменателна табела от 1868 г. на Ерик Стрьом, пътуващ учител по калиграфия от Меделпад, също ги съдържа, а неговото литографско помагало за краснопис от 1876 г. отпечатва целия набор: руни, пентадични цифри и масонски шифър заедно. Дъбов мерник от Хаверьо съдържа и трите системи, както и двадесет и едно златни числа; това е шведски лакът (aln) – мерна единица, официално отменена в Швеция през 1889 г., което поставя горна граница за неговото датиране.

Кенсингтънският камък не е средновековен паметник, но не е и фалшификация в обичайния смисъл. Това е скандинавско-американски артефакт от XIX век, изписан с реална, жива и документирана писменост, която поколението на неговите откриватели действително е изучавало и е пренесло в Минесота в същите сандъци като всичко останало.

Защо тази страница няма раздели за отделните букви

Причините са две, като втората е по-съществената.

Първата е техническа. Далекарлийските руни нямат кодови позиции в Unicode. Руническият блок в стандарта кодира Старшия футарк, англосаксонския футорк и стандартните скандинавски средновековни руни; далекарлийските знаци не присъстват в него. Всяка публикувана таблица, включително използваните за тази страница, показва приближения, заимствани от други рунически редици, или използва потребителски шрифт. Страниците за отделните букви в другите раздели свързват глифа с неговия действителен кодов символ. Тук подобно поле не би могло да бъде попълнено коректно.

Втората причина е, че не съществува единна азбука, която да бъде описана буква по буква. Съставът и формата на знаците са се променяли в продължение на четиристотин години и са варирали между отделните резбари и села: знакът a от 1600 г. не е знакът a от 1750 г., руната g е била преначертана по латински образец, hagal е сменила предназначението си при отпадането на даден звук, а към края повечето букви са били изцяло заменени с латински. Страница за всяка буква би трябвало да избере само един момент от това развитие и да го представи като „далекарлийската азбука“, което би създало точно онази привидна категоричност, която този раздел се стреми да избегне.

Самото историческо развитие е същината на темата. То се разбира много по-добре, разказано последователно на едно място, отколкото разделено на двадесет и четири фрагмента.